
Емпатия или способността ни да съчувстваме е умението да съпреживяваш с другия. Както се казва да влезеш в „чуждата кожа“. Да съчувстваш и да имаш желание да помогнеш. Според мен, за да бъдеш успешен психолог трябва да умееш да проявяваш емпатия към клиентите. Да притежаваш онова магнетично чувство, което кара хората да ти се доверят.
Но какво всъщност е емпатия и на всеки ли му е заложена? Защо някой хора се разбират с половин уста, а други не могат? Вярно ли е, че жените проявяват по голяма емпатия в сравнение с мъжете? На кого му е по лесно в живота на свръхчувствителния или на емоционално хладния човек? На всички тези въпроси ще отговоря в качеството си на психолог.
Емпатията или съчувствието е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Тя е многокомпонентно понятие. От една страна разбираш чувствата, емоциите и мислите на другия или т.н. когнитивна емпатия. От друга страна ти самият чувстваш и съпреживяваш или т.н. емоционална емпатия, наричана още и афективна. Емпатия или способността ни да съчувстваме, също може да бъде и интелектуална. Изразява се в желанието ни да помогнем, като проявяваме загриженост. Тя е част от родителската любов и според мен е по силна от другите два вида. Способността ни да съпреживяваме болката от страданието на другия и да се стремим да му помогнем. Този вид емпатия най-често се проявява в семейството, сред близките.
Кой проявява емпатия?
В зависимост от това какви сме, емпатията ни е на различни нива. При някои индивиди тя е силно изразена. Други въобще не проявяват емпатия. Смятам се, че рационални мислещите хора притежават способността да съпреживяват. Те умеят да се поставят на „мястото на другия“ и да съпреживяват неговите страдания, страхове и желания. Хората които владеят умението да съпреживяват с другия често са психолози, педагози, криминалисти, социални работници и др.
При хората с емоционална емпатия, обект на съчувствие може да бъде не само близък роднина. Но и към непознати, към колеги, дори към герой от филм или книга. Случва се емоционалния емпат, да прекрачи границата и да не може да контролира собствените си емоции. Толкова много е загрижен и взима нещата при сърце, че изпада в хиперемпатия. Ако проявяваме хиперемпатия рискуваме да навредим на себе си. Да рухнем емоционално и физически. Отхвърлянето на собствените ни чувства и мисли, за да помогнем на другия би могло да ни изиграе лоша шега. Да ни постави в ситуация, в която самите ние ще се нуждаем от професионална психологическа помощ. Защото може да „прегреем“ от това да съчувстваме.
Изходът се крие в умението да контролираме реакцията си при сблъсъка с проблемите на другия. Да не приемаме, чак толкова „навътре“, страданието на другия, емоционалното и физическото. Да поставим граници на съпреживяването. Много трудно изпълнимо, особено за по чувствителните. Но представете си какво ще се случи с един психолог, юрист или лекар, ако приема всеки случай присърце и влиза в ролята на спасител. Не след дълго ще влезе в капана на стреса и професионално ще прегрее.
Защо някои хора не проявяват емпатия?
Винаги съм смятала, че хората които не съпреживяват проблемите на другите и не са толкова чувствителни са емоционално по стабилни. И на тях им е по лесно в живота, защото не им пука за другите. Но все пак дори и тези хора са загрижени за някого, което всъщност си е проява на емпатия. Все пак в обществото се наблюдават и хора със силно занижена емпатия. Всеки от нас се е сблъсквал с такива индивиди. Характерно за тях е следното поведение:
- Те не могат да разбират чуждата гледна точка, не разбират мотивите и мнението, различно от техните.
- Склонни са бързо да осъждат и да раздават прибързани оценки.
- Изглеждат коравосърдечни и безразлични към другите
- Имат трудности в общуването и не могат да създават трайни и дълбоки връзки.
- Самоуверени са и не се съмняват в правотата си, не допускат, че могат да грешат.
- Не разкриват чувствата си, и не споделят.
- Не умеят да се радват на чуждото щастие, не разбират и защо някой е нещастен или наранен и защо това се обсъжда.
Въпреки, че е трудно да приемем такива хора ние не бива да ги осъждаме. Липсата на емпатия не е повод да отхвърлим даден човек. Не е наша работа да ги превъзпитаваме. Нито пък е необходимо да страдаме от това, че някой не проявява емпатия към нас или околните.
Хормонът на съчувствието.
Аз самата съм от групата, на чувствителните. Винаги проявявам емпатия и се стремя да помагам. Признавам, че понякога ми пречи и ме връхлита вълна от емоции. Но откъде идва това, дали защото не съм жена и не съм избрала да съм психолог?
Прието е да се смята, че жените проявяват по силна емпатия спрямо мъжете. При възприемането на човешкото страдание центровете на емоциите в главния мозък на жените реагират по силно. Това идва от хормона окситоцин, който влияе на емпатията. За сравнение същия хормон трябва да се завиши изкуствено при мъжете, за да проявят те силна емпатия.
Смята се, че жената по правило е и по грижовна. Оттам и възможността тя да съпреживява и разбира по добре емоциите на другите. Не бива да се пренебрегва и силният майчински инстинкт, които е заложен в женската природа. Но винаги има изключения.
В заключение бих обобщила основния принцип на емпатията: Отразяваме се един друг, защото се привличаме. Съпреживяваме с другия, защото се разбираме. Емпатия или способността ни да съчувстваме действа като социален филтър. Тя ни разделя на свой и чужди и винаги е избирателна.